Психологът от Велико Търново Теодора Петкова даде ексклузивно интервю за ''Великотърновски вести'', в което говори по актуални теми обвързани с тийнеджърите и тяхното психично здраве. Тя е психолог и фасилитатор по семейни консултации в старата столица. Провежда индивидуални консултации с деца и възрастни, двойки и групи. Асистира като ко-водещ в групи по психодрама. В работата си използва EMDR терапия и схема терапия. Работи с деца и младежи.
- Г-жо Петкова, първият ми въпрос към Вас е свързан с насилието и агресията между децата. Какво може да се направи, за да не се стига до подобни случаи и защо най-често децата се нападат на улицата? Съвсем на скоро видяхме и по новините поредния такъв случай, този път от Видин...
- В последно време агресията между децата става все по-груба и видима. Наблюдаваме я по новините, в TikTok, понякога дори го виждаме пред блока или в училище. Случаят във Видин беше поредният, който ни напомня, че това не е просто заяждане. Това е насилие. Това се случва, защото понякога децата не знаят как да се справят с гнева, с обидата, с чувството, че не са достатъчни. И вместо да кажат „не ми е ок“, „трудно ми е“, избират най-лесното – да нападнат другия. А улицата често е сцената за това – няма възрастни, няма правила, там си мислиш, че можеш да си „силен“, като нараниш някого.
Какво може да се направи - на първо място – да се говори. Много деца и тинейджъри са преживели или са видели такива неща, и мълчат. От страх или пък от срам. Но мълчанието храни насилието. Когато казваш какво се случва – дори на приятел, учител или родител – започваш да му взимаш силата. На второ място – трябва да се учим на неща, които рядко се учат в училище: как да казваш „стоп“, как да се защитаваш с думи, как да разбереш какво чувстваш, вместо да избухнеш. И не на последно място – човек, който наранява другите, почти винаги сам е бил наранен. Това не го оправдава, но обяснява защо се случва. Не се става насилник просто така.
- Как бихте коментирали темата за вредите върху здравето и психиката на младите от алкохол, цигари и така актуалните и днес вейпове? До какви психически последствия води употребата им от тийнеждърите и как те да ги захвърлят?
- Честно – всички знаем, че алкохолът, цигарите и вейповете не са полезни. Но нека си кажем нещата така, както са: вейпът не е безвреден. Това, че мирише на дъвка или диня, не значи, че не ти бърка в дробовете и в мозъка. Същото важи и за алкохола и цигарите – да, понякога ги свързваме със "забавление", "куул момент", но в реалността те са начин да избягаме от нещо вътре в нас – скука, тъга, гняв, напрежение. А психиката страда. Алкохолът може да ни направи по-уверени за малко, но след това идва празнота, тревожност, дори депресия. Вейпът и никотинът ни заробват – мозъкът свиква и започва да има нужда от тях, за да се почувства „ОК“. Всъщност просто губим контрол.Знаете ли какво е най-коварното? Че това усещане на „не мога без“, „имам нужда“, е точно онова, което ни дърпа надолу и ни краде самочувствието.
Как да ги захвърлим? Да си зададем въпроса: защо ги ползвам? – от скука, за да съм приет, защото всички около мен го правят? Или защото нещо в мен боли?После да си представим: Какъв искам да бъда след 1 година? – силен, уверен, в контрол над себе си… или зависим?И накрая – да потърсим подкрепа. Не сме длъжни да се справяме сами. Говорете с приятел, психолог, родител. Има приложения, групи, хора, които минават по същия път. Важно е да знаем: да спреш не е слабост. Това е сила.
- Моля Ви за коментар и по друга много актуална, за съжаление, тема - тази за опасните ТикТок предизвикателства, като много популярното "Спайдърмен", които често водят до наранявания или дори смърт. Какво да знаят младите за тях и какви рискове и опасности крият тези трендове? Защо те стават толкова известни и защо децата се пускат в социалните мрежи как ги изпълняват?
- Темата заTikTok предизвикателствата наистина е тревожна и важна – особено предвид факта, че те често се разпространяват именно сред тийнейджъри и дори по-малки деца. Предизвикателства като "Спайдърмен", където деца се опитват да се катерят, скачат от високо или имитират каскади от филми, могат да изглеждат забавни и безобидни на пръв поглед, но крият сериозни физически и психически рискове.
Какво е важно да знаем: Тези предизвикателства не са игра. Много от тях се основават на опасни действия, които излагат живота и здравето на риск – падания от височини, задушаване, удавяне, самонараняване и др. Никой не говори за последствията. Малцина показват какво се случва, когато нещата се объркат – травми, болница, а понякога и фатален край. Често видеата с лош завършек бързо се свалят, докато "успешните" остават и се мултиплицират. Популярността не си струва болката. Голяма част от децата се включват, за да "станат вайръл", да получат харесвания, внимание и одобрение от връстници. Но онлайн слава, постигната с риск за здравето, не е успех – а трагедия в развитие. Натискът от групата е реален. "Всички го правят", "Не искам да изглеждам страхлив" – това са мисли, които често тласкат младежите да участват, дори когато усещат, че нещо не е наред.Алгоритмите на платформите "награждават" рисковото поведение.
Колкото по-шокиращо е едно видео, толкова повече хора го гледат и споделят. Това подхранва порочен кръг, в който все по-екстремни неща се показват, за да "държат интереса". Какво можем да направим: да говорим открито за рисковете. Не със заплахи и забрани, а с реални примери – какво се е случило с някого, защо това предизвикателство е опасно, какво може да се обърка. Да мислим критично.Не всичко, което виждаме в интернет, е истина или безопасно. Нека се научим да задаваме въпроси: Кой го е публикувал? Каква е целта му? Какво може да стане, ако опитам същото? Да покажем алтернативи. Има предизвикателства, които са креативни, смешни, свързани с танци, рисуване, музика – и не застрашават ничий живот. Важно е да знаем, че има начини да бъдем популярни, без да сме глупаво смели.
И нека не забравяме – TikTok е само инструмент. Отговорността е споделена – между платформите, родителите, учителите и самите млади хора. Колкото повече се говори, информира и показва алтернатива, толкова по-малка ще е вероятността още едно дете да плати висока цена за няколко секунди внимание.
- Нека поговорим и за родителите на младежите. Нормално ли е тийнеджърите да изпитват срам от родителите си в тази възраст? Какво смятате, че възрастните биха могли да правят и как да се държат с децата си, за да не се чувстват те засрамени? Трябва ли родителя да бъде "приятел" с детето си?
- Да, напълно нормално е тийнейджърите понякога да се срамуват от родителите си. Това не значи, че не ги обичат. Просто в тази възраст човек започва да търси себе си – иска да изглежда „готин“ в очите на връстниците си, да се чувства самостоятелен, да не е „детето на мама и тати“ пред другите. Затова дори най-малкото нещо – смешен коментар, прегръдка пред училище или родител, който пее в колата – може да ги накара да се почувстват засрамени.
Тук обаче идва важната част – родителите не бива да приемат това лично. Вместо да се обиждат или да натискат детето да се държи „нормално“, по-добре е просто да покажат, че разбират. Че са там. Че могат да понесат и „затварянето на вратата“, и тежките погледи, без да отвърнат с гняв или обида. Какво могат да правят възрастните? Да уважават личното пространство на тийнейджъра – и физическо, и емоционално. Да слушат повече, отколкото говорят. Понякога децата просто искат някой да ги чуе, не да ги поправя. Да не се шегуват с тях или да ги излагат пред приятели – дори с добронамерен тон. Това може да изглежда забавно за родител, но е унизително за младия човек. Да показват, че се интересуват, без да контролират всичко.
- Следващия ми въпрос към Вас е отново свързан с родителите и по-точно с връзката между тях и децата. Как родителите да предразполагат децата си да им споделят и как родителят да изгради тази толкова важна връзка с детето, за да знае то, че винаги може да му сподели всичко?
- Дали родителят трябва да бъде приятел с детето си – тук е много важно да направим разлика. Едно е да си родител с приятелско отношение – човек, на когото детето има доверие, който е отворен, търпелив, и подкрепящ. Друго е да си "приятел" – който пренебрегва границите, не дава ясни рамки и се стреми да бъде "готин" на всяка цена. Истинската сигурност за едно дете – дори за тийнейджър – идва не от това родителят да му се прави на съученик, а от това да знае, че вкъщи има възрастен, който може да поеме и бурята, и тишината.
- Последният ми въпрос е на друга наболяла в обществото тема - мобилните телефони и така наречената "зависимост" на младежите от тях. Как тийнеджърите биха могли да се научат да не прекарват толкова много време на мобилните телефони и да ги използват предимно за важните неща? До какво може да доведе гореспоменатата "зависимост" от телефона?
- Истината е, че телефонът не е „лош“. Проблемът не е в самото устройство, а в това как го използваме и колко време прекарваме в него. Социалните мрежи, игрите, клипчетата в TikTok – те са направени така, че буквално да хващат мозъка и да не го пускат. Затова е толкова трудно да оставим телефона. Ако прекарваме прекалено много време в телефона, се случват няколко неща. Мозъкът свиква с постоянното стимулиране – и после „истинският живот“ му изглежда скучен. Трудно се концентрираме, трудно се радваме на малките неща. Самочувствието пада – защото в интернет всички изглеждат „по-добри“, „по-успели“, „по-красиви“. Забравяме, че това е подбрана версия на реалността. Ставаме по-затворен. Колкото повече време сме в телефона, толкова по-малко свързани се чувстваме с реалните хора около нас – приятели, родители, учители.
Какво могат да направят тийнейджърите?
Съзнателно да си слагат граници. Например: няма телефон на масата, или – 1 час без екран преди сън. Да, звучи скучно, но ще се изненадате колко по-леко ще ви стане. Да имат и „безекранни“ часове или дни. Например: събота следобед – без телефон, само навън, с хора, с книга, с тишина. Да използват телефона като инструмент, а не като „отдушник“. Ако ви е тъжно или сте притеснени – не посягайте автоматично към екрана. Питайте се: какво наистина ми трябва сега.
Накратко: не става дума да се откажем от телефона, а да си върнем контрола над него. Да го използваме така, че да ни помага – а не да ни управлява.
Автор: Виктор Калицов
Снимка: Superdoc.bg
Коментари
Публикуване на коментар