Незрящият ултрамаратонец Виктор Асенов даде ексклузивно интервю пред "Великотърновски вести", в което говори по най - различни теми, сред които кучетата-водачи и информираността на обществото ни за тях, бягането и карането на велосипед в ултрамаратони със слепота, провелия се на 12 и 13 април 2025г. маратон "Търново ултра", в който той се включи, това как незрящите се справят в днешното общество и други. Той е на 29 години и е от София, роден е със 100% слепота, а каузата за която се бори е набирането на средства за единственото у нас и на Балканите училище за кучета-водачи.
- Твоята кауза е да се съберат пари за единственото в България и на Балканите училище за кучета-водачи за незрящи хора, какво е посланието, което искаш да предадеш на хората с това?
- Посланията тук са няколко. Първо, искам да знаят, че кучета - водачи на незрящи хора има в целия свят, второто нещо е, че те могат да станат приемни собственици на такова куче, но само и единствено в София, където стават обученията. Те подпомагат самото му обучение, като го адаптират към градската среда, шумотевица и какво ли още не. Последното, което искам да разберат и да да знаят е това какво представляват кучетата-водачи и да задават въпроси, за да се информират.
- Неотдавна ти изкачи 19 пъти Черни връх в рамките на два дена без да заспиваш през тези 48 часа в името на каузата ти. Как ти се отрази това физически и психически и трудно ли беше?
- Това изкачване беше една от най-големите практически кампании за училището. По този начин исках да призова и да мотивирам хората да помогнат и да дарят средства. Самото изкачване, съдейки по терена не беше толкова сложно, защото беше заснежено и снега беше затрупал абсолютно всички препятствия. Когато минаваше машината, която подравнява, тя обработваше терена и така той ставаше по-гладък и нямах големи трудности именно заради това. Нямаше как обаче, това да не ме изморява физически и психически и да няма умора.
Самото нещо, което направих беше т. нар. "Еверестинг". Това представлява натрупването на положителната денивелация на вр. Еверест, а именно 8848 метра, като трябваше, както казахме, да го сторя без да имам право на сън и само с кратки почивки. Всъщност именно това бе по-предизвикателното, защото аз съм правил подобни многодневни бягания в планината, но все пак винаги съм имал възможност да поспя някъде.
Емоционално погледнато беше доста вълнуващо и заедно с мен бягаха т.нар. "пейсъри", които ме надъхваха, че ще се справя. В моя случай, пейсъсрът ме хващаше под ръка и тичаше заедно с мен и ме водеше по трасето. Тези хора имаха още една роля, а именно да говорим помежду си, за да се отвличам. Именно разговорите ни държаха будни. Радвам се, че кампанията е успешна, защото хората чуха за това, което извършихме и наистина се събраха пари, а дори някои от тях станаха и приемни семейства за кучета-водачи.
- На 12 и 13 април ти се включи и в маратона "Търново ултра". Разкажи и за това преживяване и за това, какво бе важното за теб в това състезание.
- Да, включих се и изпробвахме нещо, което досега не беше правено, а именно да участвам под формата на дуатлон. Това ще рече бягане и колоездене, съответно в първия и във втория ден.
Аз карам двоен велосипед или още наричан "тамдемен". Той е за двама колоездачи, като този отпред управлява кормилото, спирачките и скоростите и взима решенията накъде ще се завива и какво ще се случва. Вторият човек, тоест аз, съм нещо като двигателя и подавам силата, всякаш, като силен мотор.
Тандемният велосипед е с дължина от около 2 метра и половина. Той също е на две гуми, но е с две седалки. На втората седалка, аз също имам кормило, но то ми служи, като нещо, за което да се хвана и да се държа и не се управлява. За съжаление, поради метеорологичните условия не успяхме да завършим колоезденето, най-вече заради неприятната кал, която беше навсякъде и много повлия в тази посока. Силно се надявам, че за в бъдеще ще предвидим подобни обстоятелства и някой друг път ще успеем.
На втория ден бягах, като всъщност правя това от 2022 година, когато започнах на шега с 9 км, а сега вече се включвам в ултрамаратони. Най - дългата ми дистанция е 160 км през Рупите и разбира се и Еверестинга.
Това, което исках да постигна беше да видя докъде са ми границите и какви са ми възможностите. Осъзнах, че граници няма стига човек да да ги променя и разширява и да експериментира.
- Справяш се в живота с помощта на твоето собствено кучета-водач на име Тади. Каква е емоционалната ти връзка с нея и по какъв начин тя ти помага?
- Да, имам си куче водач, като тя ми е второто такова. Предишното куче сега е така да се каже "пенсионирано" и си почива у дома.
За тези хора, които не знаят - за да стане едно куче водач на незрящ човек то се обучава около две години и половина. От тях някъде година и половина е в приемно семейство, след което се обучава и в училището.
Колкото до емоционалната ми връзка с нея, тя е наистина много силна. С Тади аз ходя навсякъде, освен щом бягам, но тя винаги ме чака на финала на състезанието с нетърпение. Тя ми помага да ме превежда през градската среда.
Тади е обучена да знае да заобикаля паркирани автомобили по тротоарите, сгради, в които мога да се ударя и други. Друг пример е с дупки на пътя, като да кажем липсващ капак на шахта. Случвало ми се хората да се провикват, че има дупка и аз съответно съм им отговарял, че съм разбрал. Кучето заобикаля дупката, ако може, а ако не може, тя ще спре.
Когато спре пред дупката аз трябва да направя проверка с бастуна ми. Първо ще опипам към себе си, за да усетя дали има други препятствия, например стълби, ръбове, сгради. След това ще инспектирам и напред и ще усетя, че има дупка, щом бастуна "хлътне" надолу.
Най-редките и най-трудните препятствия за кучето-водач са такива на височината на очите ми, т.е. клони на дървета и подобни. Затова има и специална наредба, която казва, че най-ниското препятствие, например стълбове и табели, трябва да бъдат сложени на минимум 2 метра и 50 сантиметра.
Друг интересен момент е, че именно заради незрящите хора светофарите имат звукова сигнализация, тъй като кучето няма как да знае и да каже на човека в какъв цвят свети светофара в дадения момент.
Кучетата-водачи различават и невероятно много гласови команди, като например "напред", "назад", "наляво" и "надясно" и са научени да търсят врати, пейки, стълби и други.
- Нека сега обърнем внимание и на един сериозен проблем на незрящите хора, за който говорихме и в предварителния ни разговор, а именно невъзможността им понякога да влизат в някои обществени места, като заведения, кафенета, хотели, театри, кина и други със кучетата си водачи, като по закон всъщност те трябва да имат достъп с тях там. Какво е решението тук според теб?
- Хорат просто трябва да четат, да са любопитни и да се интересуват. Ако ти не знаеш и при теб доиде някой незрящ човек и ти каже ''аз имам право да вляза тук с кучето'', то тогава ти го разпитай по какъв начин, как, къде и защо това куче-водач трябва да го придружи този човек. Любопитсвото ще даде възможност на всички хора да разберат и да научат нещо ново. Във България имаме законова разпоредба и европейски регламент, които изясняват точно тези въпроси със кучетата-водачи.
Факт е и, че има също и кучета-асистенти, които придружават хора със заболявания, най-често диабетици. Кучето за асистенция на човек с увреждане върви с него, не го води, както при мен, но ако например, човека получи хипогликемична криза тогава кучето веднага ще реагира и ще даде сигнал още преди да е станало твърде късно. Ако това се случи да кажем в ресторант, то персонала би трябвало да отрази сигналите на кучето-асистент и да не се стигне до лоши последици, а да се предприемат бързи действия. У нас тепърва ще се обучават и кучета-асистенти за помощ на хора с епилептични припадъци, където казуса е сходен.
- Какво е чувството да знаеш, че не можеш да отвориш очи и да видиш света около теб? Как незрящ човек, като теб, се учи и свиква да се ориентира в пространството с помоща на другите си сетива?
- Когато човек е малък и иска да се научи да се ориентира по някакъв начин със другите си сетива, то той още от тогава започна да ги ползва. Има най-различни обучения, които може да бъдат използвани и реално за това има няколко варинта.
Първият от тях е да се самоубочава, а варинт Б е да му помагат специални учители. Тифлопедагозите са именно хора, които се занимават с това да помагат на незрящи. Те учат слепите как да използват слуха, пръстите, обонянието си и всички други сетива, за да се ориентират по-лесно. Когато не виждаш, напълно нормално, започваш да обръщаш внимание на другите си сетива. Това е същността и разликата.
Отностно това какво чувствам аз, когато не мога да виждам и знам, че не мога да си отворя очите, ще ти кажа, че аз мога да усещам много неща. Случвало ми се е по време на ултра бягане на планински маратон, когато всички бягаме и сме се съсредоточили в трасето, толкова на сериозно сме взели нещата, че никой не се обръща назад да погледне каква гледка виждат те, тогава аз им казах, че тук тя е много красива. Тогава хората около мен спряха и се обърнаха и наистина казаха, че сме на много красиво място и, че съм бил прав. Аз няма как да знам, тъй като не мога да го видя, но го усещах по някакъв начин. Изпитах го явно с другите си сетива и го почувствах с тях, а не със зрението.
- Коя е най-голямата ти мечта в живота?
- Някой ден да стигна до момент, в който да се кача на някой 8-хилядник и не само на един, на повече от един, но това не е лесно за планиране и би било в далечното бъдеще.
- Добре, а всъщност по какъв начин започна всичко това с бягането и колоезденето по маратони?
- Още като много малък, баба ми ме водеше по Витоша около една вила, която тя има във близост. Там обикалях с нея и с дядо ми, правехме си излети и пикници и след това започнахме да се разхождаме и на по-далечни разстояния. На мен всичко това ми хареса и в последствие започнах да ходя и сам по планините като турист.
Това ме привличаше все повече и повече и след време започнах да ходя по пътеката на Боян Петров. Това е една пътека от Княжево до Копитото, която е кръстена на него в негова памет. Изкачвах се по едно от изкачванията там, организирано от жена му. На това изкачване, през 2022 година аз срещнах един човек, който ми каза, че това, че съм дошъл там е много хубаво и ме поздрави за това и аз му разказах за себе си. Той ме покани да отида да се пробвам да бягам и аз се съгласих въпреки, че никога дотогава не бях го правил. Аз знаех за това бягане, защото трябваше да отида там и да представям училището за кучета-водачи. Той предложи да измина официалното трасе и тогава направих това за първи път. Чрез този човек разбрах за едно бягане, провеждащо се всяка събота и неделя в Южния и в Западния парк и отидох да бягам там 5 километра в парка. Той ме подготви и ми разказа, че има начини как това да стане и как някой друг да ме води. Така всъщност се случи всичко.
- Не малко хора, за съжаление, възприемат слепотата като някаква диагноза. Това смятат не само незрящи, но и виждащи хора около тях. Как може да стане това обществото ни да не възприема това по този начин и да се пребори с това разбиране?
- За да не приемат хората слепотата като диагноза, те по-скоро трябва да приемат, че това е нещо с което всеки човек може да се сблъска. Едни хора може да са незрящи, а други с някакво друго увреждане, което дори може и да не е видимо. Незрящите хора също могат да бъдат напълно пълноценни. Да, те не могат да карат кола, не могат някакви неща, но могат да правят абсолютно всички останали неща, които другите хора могат. Трябва да разберем и да приемем, че сме различни, не само по това дали виждаме или не. Различността може и се изразява в много неща, в това какво харесваме, в това какво обичаме да правим в ежедневието си, в това какво обичаме да работим, в най-различни неща ние сме много различни едни от други. Всички незрящи и други хора с някакви увреждания могат да бъдат част от съвременното ни общетсво, да имат водеща роля в него и да заемат ключови позиции.
Добре е когато, например не виждаш, ти да разбереш малко повече за това нещо, защото не се знае какво може да ти ''дойде до главата'' на самия теб. Трябва да възприемаш околните такива каквито са и да им помагаш в каквото можеш, защото утре ти може да имаш нужда от помощ, може ти самия да придобиеш някакво увреждане, а може и да имаш нужда от нещо друго и в този момент ще разбереш дали хората са ти били в плюс и в помощ и може и да се сетиш, когато ти си оказал помощ на тях. Трябва всички ние да се учим да бъдем по-толерантни едни към други, да бъдем бинаги отзивчиви и любезни.
На 14 април 2025г. Виктор Асенов изнесе и две доброволчески лекции в Педагогическия корпус на ВТУ ''Св.Св. Крил и Методий''. Залата се оказа малка, а местата недостатъчно, за да поберат всички слушатели - голям брой студенти и младежи.
Автор: Виктор Калицов
Снимки: Албена Момчилова
Коментари
Публикуване на коментар